Танцът на смъртта /Бодлер/

На Ернест Кристоф

С осанка горда и надменна — като жива! —

с воал и ръкавици, прегърнала цветя,

с екстравагантен вид — кокетка костелива,

нехаеща пред всички, и днес напомня тя.



По-тънка талия видял ли си на бала?

Тя с царствената рокля — преливащ водопад —

прикрива мършав крак, но ловко е подала

пантоф с помпон, разцъфнал като разкошен цвят.



А рюшът, заиграл край ключиците криви,

тъй както млечен ручей пълзи между скали,

свенливо погледи, усмивки похотливи

от прелестите мрачни се мъчи да свали.



Дълбоките очи са две гнезда на мрака

и черепът, нагизден от някакъв цветар,

полека се тресе, забучен на гръбнака.

О, как небитието ни смайва с трескав чар!



Мнозина в тоя свят посрещат те с насмешки,

не виждат те докрая — пияни от плътта —

безименния шик на костите мъртвешки.

Но ти, огромен скелет, за мене си мечта!



Реши ли да смутиш с ужасните гримаси

житейския ни празник? Или сред тая гмеж

на пиршеството на Насладата дошла си,

пришпорвана жестоко от някой стар копнеж?



Нима с цигулките и пламналите свещи

мечтаеш да прогониш ехидния кошмар

в буйни оргии духа да отървеш ти

от онзи ад, разпалил в сърцето ти пожар?



Бездънен кладенец на глупостта позната!

О, тая вечна колба с хилядолетна скръб!

През разкривената решетка на ребрата

усойница съзирам — с оголен хищен зъб.



Боя се — вярвай ми, на вятъра отива

и твоето кокетство със странния си стил;

за смъртните сърца ли са шеги такива?

Единствено храбрецът от ужаса би пил!



Очите бездни са, със страшни мисли пълни;

усмивката ти вечна от тридесет и два

блестящи зъба към танцьора хвърля мълнии —

готов да заповръща, с размътена глава.



Но кой не е летял със скелет — в танца слети,

и кой не се е хранил от гробищата, кой?

Какво са дрехи и парфюми, тоалети?

Гнусливият си мисли, че най-красив е той



Ти, баядерко, ти, развратнице безноса,

на тия запъхтени танцьори, на гмежта

кажи: „И червила, и пудри за какво са,

о, скелети под маска? Как чувствате смъртта,



о, антиноевци презрели, беловласи

ловласовци и денди с увяхнали страни,

вас танцът на Смъртта ви люшка във властта си

и ви влече към нови, неведоми страни!



Стада от смъртни в бяг се носят, гмеж безрода —

от ледената Сена до пламналия Ганг! —

не виждат ангела, през страшна дупка в свода

като мускет тръбата насочил в тая сган.



Под слънцето навред, където те намира,

Човечество нещастно, приветства те Смъртта

и често, като теб ухаеща на миро,

насмешката си с твойто безумство смесва тя!“

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават. Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед! Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си. Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им... Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги. Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане. Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш. Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя. Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.
Маркес